Липсата на доверие в изборния процес не се крие нито в технологии на вота, нито в решението на Конституционния съд, нито дори в купуването на гласове. То е симптом за несгодите на българската демокрация, а не причина за тях, която е далеч по-дълбока от публичния брътвеж, който се опитва да я отгатне. Впрочем брътвежът, който се лее от парламентарната трибуна, телевизиите и социалните медии, е много повече причина за хроничното недоверие в каквото и да било, отколкото купеният и контролиран вот.
Конституционният съд размести конфигурацията в парламента, като вкара „Величие“ със 107 гласа над четирипроцентовата бариера. Преди няколко месеца ЦИК не ги вкара в парламента, защото не им достигаха 21 гласа. Днес бариерата е малко по-ниска, а техните гласове са малко повече. И цялото обществено внимание е концентрирано в тези 21 или в онези 107 гласа. В тях се търсят формите на всеобщата справедливост и всеобщата несправедливост. В това търсене вместо бюлетини се намират няколко празни чувала и две захвърлени в тях ножици, които сякаш са останали, за да засвидетелстват обикновената мърлящина. Последната съпътства българския живот непрестанно и се е сраснала с него до степен на неразделност.
Така „къде са бюлетините“ се превръща в екзистенциален въпрос, който поглъща цялата енергия на публичността. Общественият брътвеж, който е готов да отговори на всеки въпрос по всяко време, придобива формата на стихия и дава отговори на всеки три минути. От „да върнем машините“, през да „реформираме прокуратурата и МВР“, до „да оставим сегашното положение, но да го подобрим“. Всичко това е съпътствано с лозунги, декларации и заглавия, в чиято множественост пропада преди всичко смисълът.
Каква е задачата на изборите? Този въпрос никой отдавна не си задава. Отговорът е много лесен и кратък – да излъчат и структурират власт. Това е целта, която така и не успяваме да постигнем напоследък. А бюлетините, машините, преброителните центрове и полицията са средство. Самите избори са средство, а не цел, в каквато я превърнаха занимаващите се с тях – от политиците, през медиите до обикновените членове на секционни избирателни комисии.
Смесването на цели и средства и невъзможността да ги различим във всеобщия брътвеж е също резултат. А причината за този резултат, както и за всички останали резултати и симптоми, е всеобщият нихилизъм, който в своята същност така или иначе е зареден с базово недоверие. Когато бях дете, по-възрастните ме призоваваха да се науча да смятам, за да не ме излъжат в магазина. Не зная как е сега, но тогава това беше масовият аргумент за математическите занимания на българските деца.
Предпоставянето, че ако не внимаваш, си обречен да те излъжат, е една от екзистенциите на българската душа. А това е нихилизъм в чиста форма, защото основната движеща сила на нихилизма е разбирането, че всичко на този свят е лъжа и нищо в него няма смисъл. Оттам идва не само невъзможността да си поставим цели, но дори да отсеем целите от средствата.
Каква впрочем беше целта на сезирането на Конституционния съд? Прокламираната цел гласеше, че след проверката доверието в отминалите избори трябва да се увеличи, защото ще бъде въздадена справедливост от най-висока инстанция. Доверието обаче сякаш намаля. Още една неосъществена цел, която носи своето разочарование дори и сред повечето от онези, които преди четири месеца сами сезираха Конституционния съд.
И тук идва големият въпрос за целите и средствата, които са разменили местата си и са напът да вцепенят българската държавност. Брътвежът около чувалите, машините, бюлетините, ножиците и празните чували се води на фона на геополитически сътресения, които са безпрецедентни за последните 35 години. САЩ се оттегля от Западна Европа, така както през 1989 година СССР се оттегли от Източна Европа.
Сръбският фактор в Босна и Херцеговина е напът да се отдели от тази и без това нестабилна държава, докато Сърбия е изправена на ръба на тежка дестабилизация. В този контекст споменът за съпътстваното от кървава баня прекрояване на границите на Балканите от 90-те години на миналия век би трябвало най-малкото да ни тревожи.
Европа води разговор за новата си форма, която изобщо не е задължително да включва и България, а защо не и целите Балкани. В средата на 90-те години на миналия век американският политолог Самюел Хънтингтън прогнозира, че България и Румъния няма как да станат членове на НАТО и ЕС заради своята изначална незападна идентичност. Доскоро тази теза звучеше като неосъществена прогноза, но на фона на заявките за Европа да се движи на две или три скорости тя започва да изглежда логична. И тук се явяват само две реални алтернативи на функционирането ни като част от Европа – България, а и немалка част от Балканите да се превърнат в сиви зони на руската или на ислямската цивилизация. Третият вариант е да продължим да бъдем част от така руганата от всички страни Европа, която, притисната от изток, запад, север и юг, е напът да се счупи под собствената си бюрократична тежест. Така превръщаме членството в Еврозоната в цел, а не я привиждаме като средство, за да не изпаднем от разклатената европейска конструкция, без която въпросът с оцеляването ни като нация ще бъде съвсем резонен. Вместо този екзистенциален въпрос си задаваме въпроса дали търговците ще ни излъжат с няколко лева между януари и март 2026 година.
Заедно с това сме насочили цялата си национална енергия, за да потърсим аргумент, с който да се самообявим за излъгани по време на изборите. Едните са излъгани от ЦИК, а другите от Конституционния съд. Така всички агитки са доволни в своя нихилизъм, защото са успели за пореден път да придобият формата на излъгани жертви, а заедно с това да поразклатят допълнително и без това паянтовата конструкция на българската държавност. Естествено, имаме президент и парламент, които изразяват и представляват непрестанно излъганото единство на нацията. Те са само проявление във видимостта на онова неотменимо нихилистично желание да се саморазрушим и да изчезнем от напрежението на историчността, така както сме го правили няколко пъти през последните 1300 години. Може би този момент, в който изтощеното от себе си българско общество ще потъне отново в битието на неисторичността, е съвсем близо. А може и да е дошъл и проявленията на нихилизма, брътвежа и саморазрушението просто го оповестяват.
